Защо се бият хокеистите

Серия удари в лицето на най-добрия ти приятел ще направят чудеса с развитието на кариерата ти. Само обаче ако си хокеист, който се бие на леда

Брандън Пруст
Брандън Пруст 14:55 ч., 26 Фер 2015
0
1168
Getty Images

Не съм злопаметен.

Ще се сдърпаме на леда, ще се сбием, но след това няма лоши чувства. Каквото има да решаваме, го решаваме с една кратка схватка. Няма смисъл да се псуваме и да се обиждаме на леда.

Успях да стигна до боя, който исках. Трябваше всички в лигата да видят, че не могат да правят такива нарушения срещу най-добрите ни играчи.

За щастие, съперникът ми спази кодекса на чистия бой.

В прав текст

Между енфорсърите има взаимно уважение. Тези, които не спазват неписаните правила са страхливци и им викат „плъхове”.

Между енфорсърите има взаимно уважение. Тези, които не спазват неписаните правила са страхливци и им викат „плъхове”. Те не получават никакво уважение от своите съперници. Те обикновено се опитват да фаулират най-добрия играч на съперника или атакуват непозволено вратаря, а когато дойде време за бой се крият. Правят се на корави, но когато трябва да се сбият със сериозен противник, само ги виждаш как изчезват.

Ето ви още нещо за „плъховете”: те имат лошо влияние върху тима, за който играят.

Няма друг такъв момент – някой те предизвика на бой, а „плъхът” реши да избяга. Това разваля атмосферата в цялата зала. Ако го няма боя в хокея, мачовете може да се превърнат в безкрайно пързаляне, в което страхливците преследват най-добрите играчи и когато ги фаулират, ще се измъкват без последствия.

Тук не става въпрос за самия бой. Дори когато се откажат да се бият, „плъховете” нанасят вреда на своя отбор.

В един бой на леда се случват много повече неща, отколкото се виждат отстрани.

Не е просто: „Окей, сега съм наистина ядосан. Да го направим”. Понякога става и така, но в повечето случаи всеки бой си има предистория и стратегия. Има много умни момчета, които знаят, че не трябва да се сбият с теб, тъй като твоят отбор има нужда точно от това, за да вземе инициативата в мача.

Пример, преди няколко мача се сбих със Зак Риналдо от Филаделфия.

Водехме с 3:0 и нямаше причина да се включа в боя със Зак, но го направих. Защо? Той направи истинска сцена на леда. Буташе се, провокираше ме, което беше умен ход от негова страна. Заради драматичните му изпълнения всички в залата разбраха, че накрая ще се сбием, двата отбора също бяха наясно с това.

Много хора в нашия лагер се чудеха защо съм приел боя в мач, който се дава по телевизията, но трудно отказвам бой, когато някой прави подобни сцени пред очите ми.

Беше рискован ход, но смятам, че понякога е по-лошо да се откажеш от бой, вместо да те набият на леда. Ето и още нещо важно. Като играем пак с Филаделфия и ние изоставаме с три гола, ще очаквам той да ми върне услугата.

Хокеистите помнят такива неща.

Знам, че на леда има много хора, които не харесват боя. Повярвайте ми, всички ние приемаме много сериозно възможността да получим контузия на главата. Но в един такъв бой няма мръсни удари.

Ако премахнем боя, то няма да има последствия за тези, които играят мръсно.

Да, това, че лигата ще накаже някого за три мача е лошо, но какво значение има това за отбора, който в плейофите е загубил най-добрия си играч за няколко мача след някоя мръсна атака. Това може да обърне хода на серията.

Ако няма бой и играчите не се притесняват, че някой ще ги накаже на секундата на леда, то ви гарантирам, че още повече играчи ще получават тежки контузии по време на игра.

Защо съм сигурен в това?

Защото аз също мисля за това. Винаги знам, че в другия отбор има някой като мен, който е готов веднага да се опита да ме набие, ако фаулирам мръсно някой съперник. Да, и енфорсърите изпитват страх.

Всеки човек се страхува от възможността да получи контузия. Затова и в началото на мачовете стават толкова много боеве. И двата отбора искат това да е ясно от самото начало. Обичам първия бой с първото излизане на леда.

Когато свалиш ръкавиците, за да раздаваш удари, всичко друго остава на заден план.

Не чуваш феновете. Не чуваш съдията. Има само тишина. Това е лесната част. Трудната част идва по-рано – в деня преди мача, когато знаеш, че ще трябва да се биеш с някой корав тип. Мислиш си постоянно за това и емоциите понякога взимат връх. Понякога дори не можеш да спиш заради това.

Кой е Брандън Пруст?

Брандън Пруст е ляво крило на Монреал Канейдиънс и играе в НХЛ от 2005 година насам.

Преди това е бил в Калгари Флеймс, Финик Койотс и Ню Йорк Рейнджърс. Висок е 183 см и тежи 88 кг.

Но това не е лошо.

Бия се най-добре, когато съм добре подготвен и когато съм и малко нервен.

Ако се включиш в бой без да се притесняваш за нищо, значи не си готов за него. С коя ръка удря другият? Дали сменя бързо ръцете? Дали ще те хване за екипа? Аз съм висок само метър и 80 и нямам право на грешки в такива схватки. Ако не хвана другия, за да го докарам по-близо до мен, може да ме просне с един удар и после да си чакам седемте шева.

Работата ми не е лесна, но съм доволен, че мога да се бия за моите съотборници.

Пазя си една снимка от първата ми година в Калгари като напомняне за това какво е необходимо, за да си върша добре работата- Сбих се с един звяр от Едмънтън – Жи Ес Жак, в един от първите ми мачове. Той ми заби два удара в главата и по лицето и ушите ми рукна кръв.

Защо пазя снимката? Не знам. Може би да се посмея над себе си или може би, за да си напомням какво може да стане ако подцениш боя.

Това лято видях един цитат, с който съм напълно съгласен: „Куражът не е да нямаш страх, а да действаш въпреки него”.

Понякога плащаме висока цена за това, което правим на леда.

В плейофите миналата година изпитах нещо, което дотогава не ми се беше случвало. В серията с Рейнджърс изоставахме с 0:2 победи, а Рейнджърс е бившият ми отбор. Все още съм много близък с много от тези момчета.

Хенрик Лундквист е един от най-добрите ми приятели, но и е един от най-опасните им играчи.

Мислех си следното: „Как да го атакувам без да получа наказание? Как да му вляза под кожата и да го провокирам? Дали да го ударя в главата или да измисля нещо друго? Той знае всичките ми тайни. Имаме страхотни спомени заедно.”

Хокеистите правят луди неща, за да спечелят Купата “Стенли”.

На леда приятелството изчезва. Знаех, че никой от Рейнджърс няма да се сбие с мен. Затова трябваше да ги провокирам, да предизвикам бой, да стане хаос и да накарам някой да ме подгони, за да се бием.

При първото ми излизане на леда, се оказах близо до един от играчите на Рейнджърс, пресякох му пътя и се опитах да го блокирам. Той изобщо не ме видя. След като сблъскахме той падна и остана да лежи на леда. Знаех, че съм закъснял с атаката си. Но после разбрах, че това е Дерек Степан, един от най-добрите ми приятели в Рейнджърс. Счупих му челюстта.

Веднага след мача пратих съобщение на Степ, за да се уверя, че е добре. Получи се малко емоционално. Случват се такива неща, надявах се, че ще се разбере, че не съм искал да го контузя. Един месец не можеше да приема твърда храна.

Но можете ли да повярвате, че този кучи син се върна на леда в същия мач?

В петата среща помежду ни вкара два гола, като игра с голям протектор на каската.

Рейнджърс спечелиха серията, а когато двата отбора се наредиха, за да се поздравят играчите, двамата със Степ се прегърнахме. Това е хокеят. Няма как да е по друг начин.

Източник: The Players’ Tribune

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията