Защо си късаме нервите с проклетите дузпи? Заради един мач на България

Знаете добре ситуацията. Мачът не е решен, завършил е наравно. И започва нервното чакане, потропване, ровене из косите, отпиване от бира.

Дузпи.

Най-ужасното и същевременно най-прекрасно правило за решаване на футболни мачове от най-високо ниво. Да ги гледаш, когато си неутрален, е шоу.

Да ги изживееш, когато от тях зависи съдбата на твоя отбор, е ад.

Защо и как се появи във футбола тази рулетка на съдбата?

Отговорът е прост - заради един мач на България! Да, да - и ние сме дали нещо на световния футбол, а то се оказва най-голямата драма, причинител на хиляди бели коси и немалко убити нерви в милиони запалянковци.

Началото на ударите от 11 метра "за наказание" е още от 1890-а, когато един ирландец - Уилям МакГан, измисля тази санкция за фаулиран футболист твърде близо до вратата. Интересното е, че е вратар, но с изострено чувство за справедливост. Мазохист, би се обадил ехидно зевзекът.

Историята е белязана от култови личности като 110-килограмовият вратар на Шефийлд Юнайтед и Челси Уили Фоулкс, който отивал при изпълнителите и ги заплашвал с бой, а после - преди удара, стигал почти до тях в излизането си пред голлинията. И почти никога не му вкарвали от дузпа. Заради него в началото на миналия век се налага правилото, че вратарите си седят на линията.

Но откога дузпите след мач са решаващ фактор? Отговорът - от 1970-а.

Причината - българският национален отбор и една негова сладка победа в мексиканския град Леон.

Годината е 1968-а, а България отива с много силен отбор на лятната Олимпиада в Мексико. Блестят Жеков, Никодимов, Меци Веселинов, Начко Михайлов, Кирил Ивков... И отборът върви отлично, стигайки четвъртфинал. Там го чака дебютиращият на такъв форум Израел.

Още в петата минута повеждаме - бранителят на Локо (София) Георги Христакиев вкарва един от редките си голове. Преди година си отиде този корав тип, когото феновете от онези времена помнят като непримирим боец. Не е случаен прякорът му - Хери Смъртта.

Водим до последните секунди, когато звездата на Израел - Рагамин Файгенбаум, изравнява.

В онова време няма продължения и дузпи. След равенство в 90 минути се хвърля монета, като двамата капитани и съдията отиват в центъра на терена, за да определят победителя. Ужасно нервен момент за всички - зависиш изцяло от късмета!

Рефер е Мишел Китабджан, французин, който 7 години по-късно се прочува със скандалното съдийство на мача Лийдс - Байерн в Париж. В Леон обаче няма нищо скандално - той пита капинатите Милко Гайдарски и Файгенбаум какво избират. Българинът казва "ези", монетата полита и пада в наша полза.

Радостта ни е голяма, отиваме на полуфинал! Израелците плачат, разочаровани, че не са победени с игра, а с монета. Случва се често в онези години - така се рещават дори полуфинали на европейски първенства през 60-те.

Една монета от 25 песос праща в еуфория цяла България и мечтаем за титла. В същото време в Израел настава покруса - те имат силен отбор и се надяват да стигнат далеч.

Затова и след прибирането на отбора в Тел Авив, реферът Йосеф Даган се заема да пише до ФИФА. Той формулира предложението си - дузпи да решават мачовете, като отборите излъчват по трима или петима от своите за изпълнители.

Така ще се акумулира някакъв спортно-технически резултат, който идва като плод на умения, а не на късмет.

Даган пише 5 писма до ФИФА и успява да стигне дори до конгреса на световната централа. Там обаче първоначално отказват да разглеждат сериозно предложенията му.

УЕФА обаче се интересува, защото през сезон 1968-69 г. турнирът за Купата на панаирните градове ражда нови и нови случаи на недоволство, че мачове на напълно равностойни отбори се решават от една монета.