Лудата банда

Уимбълдън от 80-те прекрачваше границите и всяваше страх в сърцето на всеки съперник

Sportinglife
Sportinglife 07:25 ч., 27 Окт 2016
0
10025

Как се ражда идеята - обяснява Басет, мениджърът и архитект на този незабравим отбор.

"През сезон 1981-82 г. Уимбълдън отново изпадна в четвърта дивизия. Събрахме се през лятото и решихме, че нещо в стила ни не е наред, твърде лесно губим мачове. И променихме подхода си...

Започнахме сезона с либеро и тактика да пращаме топката към двамата ни огромни нападатели възможно най-бързо. Направих калкулация на това какво ни трябва, за да печелим и поставих изискване към играчите:

Във всеки мач трябваше да имаме 18 удара към вратата, 12 корнера и 12 дълги тъча в наказателното им поле - минимум."

Днес, когато четем за тактическите планове и стратегии на Гуардиола, Моуриньо и Конте, това ни се струва като някаква шега. Но работи в началото на 80-те, когато Уимбълдън с 98 точки и ужасен стил дори за четвърта дивизия, се качва едно ниво нагоре.

Година по-късно вече е във Втора дивизия и започва да събира отбор с по-качествени играчи. Сред тях - дефанзивният полузащитник и лидер Вини Джоунс, както и изключително подходящият за стила на отбора огромен и луд централен нападател Джон Фашаню.

И един луд и досаден дребосък, който лети като камикадзе в краката на съперниците - Денис Уайз.

Другите отбори са ужасени.

Оцелелият през годините на долните дивизии юноша на тима Уоли Даунс слага началото на традицията с шегите в съблекалнята, повечето от които са доста болезнени. Новите играчи са подлагани на какви ли не изпитания, за да се види имат ли характер да станат част от този луд отбор.

Яйца на възглавниците преди лягане, обувки, заковани на стената след тренировка, запалени дрехи, както и разрушени хотелски стаи на летни турнета. Или пък - макар и дълго тази история да бе отричана, опит за удавяне на масажиста Дерек Френч от Уоли Даунс във Финландия, когато отборът гуляе по време на тренировъчен лагер.

Фашаню и Джоунс са естествените лидери, корави типове от 80-те, които разменят по някой юмрук в пъба след тренировка с нахален пийнал местен фен, а на терена не спестяват нищо никому.

Наричат ги Лудата банда по името на култова група комедийни артисти в Англия от 30-те години на миналия век, всеки с различен подход да забавлява хората. Е, разликата е, че малцина се забавляваха да гледат, а още по-малко - да играят срещу Уимбълдън.

Басет, както и босът на клуба Сам Хамам, обаче имат и стратегия - да не си помислите, че всичко е било груба сила и насилие. Преди финала за Купата на ФА срещу Ливърпул, Вини Джоунс получава специални инструкции.

В първата минута на мача той лети с двата крака в коленете на Стив Макман, лидерът и най-корав тип от халфовата линия на "червените", спечелили титлата 2 седмици по-рано.

В наши дни това влизане директно би пратило Вини в затвора, не просто ще му осигури червен картон. Тогава обаче няма дори жълт. Макман става и продължава, а Уимбълдън изпълнява точка 1 от плана - показва на съперника, че не му пука.

Елементът на страх, който този отбор всява у съперниците, е неговата голяма сила. Президентът Хамам видимо одобрява, а Басет дори насърчава своите да "изискат респект" от играчите срещу тях, независимо от методите за това. Не една тежка контузия, освен споменатите Мабът и Стивънс, са доказателството, че инструкциите са били следвани непоколебимо.

12 години след финала срещу Ливърпул, на вратата на XXI в. Уимбълдън отпада от английския елит, където са нови времена. Ерата на излъскания тв продукт Висша лига не допуска такова грозно пате в красивото си модерно езеро.

Никой няма нужда от Уимбълдън, който и без това е принуден да играе на стадиона на Кристъл Палас, тъй като неговият не отговаря на новите изисквания.

Постепенно клубът стига до залез, като новите босове го местят в Милтън Кейнс, на север от Лондон в нов град, който има глад за футбол.

Но истинските фенове на Уимбълдън, колкото и малко да са те в стария южен квартал на столицата, основават нов клуб - АФК Уимбълдън, който си е наследник на стария.

И постепенно за десетина години го вдигнаха до Лига 1, третото ниво на английската игра, където е и МК Донс - омразното новосъздадено нещо, което им отнема клуба преди повече от десетилетие.

Това са други истории за други времена. Юридически казуси и спорове, папки, документи и пререгистрации.

Навремето Лудата банда бе реална до степен на физическа болка - за съперниците. Брайън Робсън, големият капитан на Манчестър Юнайтед в онези години, разказва история, от която ти настръхват косите.

"Влязох като резерва на "Плау Лейн", оставаха 30-ина минути и губехме с 0:1. Връщах се след поредната си контузия, не бях играл дълго и вестниците бяха пълни с истории за това как травмите ме преследват. Влязох на терена на мястото на Реми Моузес и видях как Вини Джоунс се смее и намига на Уоли Даунс до него, сочейки ме.

Не разбрах в началото, но после осъзнах - бях цел! Те си говореха как "сега ще го сритаме и остават с човек по-малко, работата е свършена". Това бе единственият миг в кариерата ми, в който леко се изплаших за здравето си..."

Такива времена са, че медиите всъщност не укоряват Уимбълдън за стила, а си харесват този тим като антипод на грандовете в Англия. Стилът на Лудата банда има и привърженици, извън тези няколко хиляди, които са от отбора по принцип.

"Англия спечели световната купа през 1966-а с корави типове като Джак Чарлтън, Ноби Стайлс, Джордж Коен и останалите - пише Патрик Дънфи, тогава анализатор на "Гардиън". - Е, Алън Корк, Джон Скейлс, Джоунс, Фашаню и останалите са подобни типове - честни и корави на терена. Тяхното желание за победа, въпреки че отстъпват технически, е достойно за уважение. Това са истинските ценности на английския футбол."

Е, като изключим летящите с бутоните напред шпагати, лактите в слепоочията и няколкото сбивания, може да се съгласим с това.

За Лудата банда направиха и филм, в който тимът на Басет е представен малко като Лий Марвин и неговата "мръсна дузина" от култовата лента.

Подходящо. Липсваха им само пушките.

Но лежащите в агония хора около тях след появата им бяха налице.

И години след гастролите им по терените, за тях още се говори като за явление.

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията