Минаха 11 години. Не беше чудо, беше Ливърпул

Мачът?

Блестящият Милан с блестящи футболисти и 15-ина хиляди предимно добре възпитани фенове в Истанбул поведе с 3:0 до почивката.

Ливърпул изглеждаше скромен пред Малдини, Шевченко, Кака, Пирло, Неста, Кафу, Креспо.

Ясен мач. Но за Ливърпул никога няма ясни мачове.

Пет месеца по-рано на отбора трябваше победа с два гола разлика над Олимпиакос на „Анфийлд”, за да се измъкне от групата.

„Червеното” губеше с 0:1 на почивката. Последваха три гола.

Човекът, който никога не навежда глава, вкара последния в 86-ата минута. Стивън Джерард.

При един от най-великите от десетките му велики шутове въздухът сякаш се пазеше от топката.

И крепостна стена да имаше, щеше да се срине. Той знае как се прави - кракът е само инструмент на волята и душата.

На почивката в Истанбул отборът се прибираше умърлушен. А на трибуните десетки хиляди пееха любимия химн.

И те пееха с изправени глави, горди, че са от Ливърпул.

И с онази гордост, която нито мач, нито десет, нито година, нито 25 ще съумеят някога да сломят.

Това не беше надежда, това беше вяра, хора. Те вярваха.

С енергия, натрупана от 21 години чакане на „нашата“ купа, вече пета.

Затова - никакво чудо в Истанбул. Стана това, което бе логично да стане.

Вярата планини повдига, та някакъв Милан ли?

В Истанбул мигът на любов, вяра и подкрепа сля публика и отбор.

Никакво чудо не беше. Беше Ливърпул.

Отборът е вършил много велики неща за своята публика.

Публиката е вършила много велики неща за своя отбор. Затова са едно.

Джерард започна обрата. Набързо - 3:3. Чудни спасявания на вратаря Йежи Дудек.

Продължения, дузпи. Чудни спасявания на Дудек.

След мача на „Таксим” се порадваха само час-два. Нямаха сили.

Остана само лепкав навред от бира паваж...

Дори сили за песни нямаше, просто разговори, бира, усмивки и очи, пълни с искри.

„Какво се случи?“, питаха се.

Какво ли? Те победиха, а с тях победи и Ливърпул.

Те знаят - могат да помогнат преди и по време на мач.

Да влеят своята енергия, вяра и душа у отбора.

Като един Стиви Джерард оставят всяка клетка от себе си за победата.

После... Победата сама се възпява.

И може би при 0:6 след мача щяха да изтръгнат силица да пеят повечко.

Защото знаят как се обича.

Който обича, никога не оставя никого сам.