Хокейни нощи с книгата на Кадафи

Европа обича хокея. Не само в Канада растат деца, които не спят, мислейки си за голове и дрибъли със стика и шайбата, за огромните и шумни тълпи в залите, за Грецки и Макаров.

Русия, Швеция, Чехия, Финландия, Словакия... Всички те са луди по спорта на леда. Германия също, особено след 50-те години на миналия век.

Бундеслигата е създадена през далечната 1958-а, а от 1994-а насам е изцяло професионална, пълна с чужденци и доста класни хокеисти.

Доста канадци и американци намират реализация в европейските зали, след като ледът в НХЛ е тесен за всичкия талант и желание, които се раждат и зреят в двете северноамерикански Свещени земи на хокея.

През 1987-а двама канадци - Дан Олсън и Брюс Харди, потърсиха щастието си във Вестфалия. Техният отбор се казваше ECD Iserlohn от града Иселхон, неголямо място съвсем близо до Дортмунд.

Собственикът на отбора по онова време - Хайнц Вайфенбах, е типичен представител на 80-те в германския спорт.

Мустакат, устат и с неизменната пура в кухината между мустака и брадата, с вид на бонвиван и едновременно с това емоционално ругаещ заедно с тълпата по време на напечен мач.

Хайнци, както градът го нарича, е направил състояние в бизнеса с недвижими имоти, а амбицията му в хокея е Иселхон да е номер едно в Германия.

"Той не се притесняваше да влиза при играчите в съблекалнята - спомня си Дан Олсън. - И да ни казва неговото мнение за това как сме играли. Псуваше на немски, а веднъж дори ни извади пистолет от панталоните си! Беше доста странен тип, а тогава доста ни уплаши."

Хайнци обаче успява да събере добър отбор. С Харди и Олсън тимът успява да стигне полуфиналите в лигата, а за следващия сезон целта е титла.

Има само един проблем. Клубът е пред банкрут. Как ли? Ами...

Оказва се, че Хайнци не плаща данъци за собствеността на клуба, а и вероятно е прекарал някои разходи на фирмите си през него.

Не е много ясно, но в края на 1987-а германските данъчни власти обявяват, че хокейния клуб Иселхон дължи 3,4 милиона долара (обърнато в американска валута).

Играчите не тренират, клубът спира дейността си временно, въпреки че босът ги уверява, че всичко ще е наред. Счетоводителят на Вайфенбах, известен в града като Мерлин Магьосникът някак е успявал да се справи досега с отчетите, но този път е безсилен.

Данъчните искат контрактите на играчите, счетоводните книги, всичко. Договорите обаче изчезват, Мерлин се е погрижил. В резултат на което го отнасят играчите.

"Глобиха ни по 1000 германски марки, взеха телевизора от апартамента ми и дори коженото ми яке", спомня си Харди.

В това време Вайфенбах измисля спасението. Качва се на самолета и заминава за Либия. Идеята му дава кмет на съседно градче, който две години по-рано е срещнал случайно Муамар Кадафи при едно от посещенията му в Европа.

Либийският лидер приема немския си гост и го изслушва. Босът с мустаците и пурата иска Кадафи да е спонсор на хокейната гордост на Вестфалия (така описва отбора си в Триполи) и след няколко дни преговори сделката е факт!

От Либия трябва да гарантират 900 000 долара, с които Иселхон ще бъде осигурен за целия сезон. В замяна, разбира се, Кадафи иска спонсорско лого на хокейните пуловери на немския отбор.

Какво е то ли? Не, не - не е ликът на самият спонсор-спасител. Не. На екипите на немските хокейни лъвове се появява "Зелената книга".

Това е голямата гордост на Кадафи. Книгата, която излиза през 1975-а и събира политическите му доктрини, философии и теории за Либия, както и размисли за живота като такъв. С две думи - това е Кадафи на хартия в повествователна форма.

Е, Вайфенбах няма нищо против. Нищо, че година по-рано Германия е в шок, след като дискотеката Ла Беле в Берлин е взривена, а от Щатите посочват точно Кадафи за поръчител. Босът на хокейния тим нехае за реакцията у дома на сделката.

Играчите също са доволни. Ще си получават парите, ще играят, няма да им взимат телевизорите и вещите...

Но Харди разбира, че нещата не са съвсем нормални на сутринта, след като новината плъзва из вестниците. Получава обаждане в офиса на клуба, като от другата страна на линията е Том Брокау от "Ню Йорк Таймс". И в Америка вече знаят за случилото се.

"Шпигел" нарича спонсорския договор на Исенхол с Кадафи "Содом и Гомор". А вътрешният министър на Западна Германия Фридрих Цимерман се изказва по темата: "От начало мислех, че е шега. Но това е груба намеса на политиката в неутралната природа на спорта."

Националният треньор на страната по хокей Хавиер Унзен е бесен: "Не искам спортът ни да се асоциира с престъпници и терористи".

Седмица по-късно отборът е посрещнат преди мач във Франкфурт с тълпи от протестиращи и полиция, която опитва да ги спре.

Играчите решават да гласуват как да продължат. Дали да носят старите си пуловери и да рискуват договорът с Либия да пропадне, или да носят "Зелената книга" на екипа, да търпят заплахи и обиди, но да са сигурни, че ще си взимат парите.

Вотовете са категорично в полза на старите екипи. Вайфенбах влиза в съблекалнята и играчите му казват какво са решили.

Той отвръща, че уважава решението, но това е последният мач на отбора, защото финансово не може да издържи.

И всичко приключва след едва 2 мача!

Босът дава едно последно интервю по темата и обяснява, че "Зелената книга" е политически неутрална спрямо Германия, в нея няма нищо притеснително или престъпно. Напразно.

Играчите си събират багажа, а Вайфенбах плаща на данъчните в следващите няколко години дължимото. "Хокейната гордост на Вестфалия" е във фалит, за да бъде възстановена и върната в елита на немския хокей няколко сезона по-късно.

Шефът с мустаците почина през 2015-а, а Кадафи бе убит четири години по-рано.

Историята за едно от най-странните, спорни и краткотрайни спонсорски начинания в историята на спорта обаче продължава да се разказва и днес.