ЦСКА и Левски вече не могат един без друг

Взаимната ненавист, конкуренцията на терена, антагонизмът в синьото и червеното на Левски и ЦСКА са стълбовете, върху които българският футбол винаги е стъпвал през годините... до началото на новия век.

Между тях никога не е имало топли чувства, но доживяха времена, в които имат нужда един от друг повече, отколкото имат смелост да си признаят.

Те са като скачени съдове, както повелява традицията на грандовете в повечето страни.

Когато Левски е силен, ЦСКА напъва жили да го стигне, и обратното. Така се ражда качество.

Но футболът ги постави на изпитание, каквото не са очаквали.

През новия век при грандовете се намесиха нови сили, като цели 6 от 14-те титли отидоха в провинцията – за Литекс, Локомотив (Пд) и Лудогорец. 

И изведнъж двата столични динозавъра усетиха, че единственият им шанс да останат такива, е да се държат един за друг във всеки смисъл на думата.

Вечното дерби сивее на терена, но става все по-митично в отразяването в медиите, в приказките и спомените на легендите на Левски и ЦСКА.

Съперничеството им придобива нови измерения, стигна се дори и до тактиката, използвана от грандове като Бока Хуниорс, Ливърпул и Милан – те не признават силата на някой новопръкнал се като Ланус в Аржентина или Манчестър Сити и Челси в Англия.

„Нашето дерби е с Ривер, само тяхната история отговаря на нашата”, тръбят в Бока, където има глад за титли и трофеи.

Ливърпул сочи Манчестър Юнайтед като спасителна сламка, защото не може засега да стигне нивото на свръхбогатите „нахалници”, които се наместват на трона на водещи тимове.  И опитва да докаже, че ценностите във футбола са непреходни, а граденото реноме с десетилетия не може да бъде стъпкано от парите на шейхове или олигарси.

Не че Ливърпул би отказал такива пари, просто в момента така му изнася.

Коалицията „АнтиЛудогорец”, за която вече открито се говори от босове на двата гранда, идва съвсем закономерно.

Разград заплашва да наложи хегемония, каквато не е виждана у нас от друг, освен Левски или ЦСКА. Затова стратегията на умаловажаване на успехите на Лудогорец и ръка върху рамото на врага, за да се изтъкне превъзходството на Старата школа, е прегърната и на „Герена” и на „Армията”.

Двата колоса на футбола ни не могат един без друг точно сега. А и двата са пред сериозен колапс, защото финансите им не вървят добре.

Което още повече ги сближава в прегръдка, която феновете им принципно никога не биха допуснали.

За 14-те сезона на новия век само 6 пъти Левски и ЦСКА са били замесени в пряка битка за титлата. Нечувано с оглед на традициите във футбола ни.

В 20-и век това се случваше в 90 процента от шампионатите.

За последен път надпреварата бе между синьото и червеното през 2009-а, когато Левски изпревари с фотофиниш ЦСКА в последните два кръга.

Оттогава пет поредни титли отиват в Ловеч и Разград, а от столицата сигналите са все по-истерични на тема: „Новобогаташи, временни отборчета, мода... Ние сме традицията и историята.”

Така е.

И повече от всякога двата най-силно отхвърлящи се полюса на магнита имат нужда един от друг, за да запазят осанката и влиянието си.

Заплахата от трайното им маргинализиране извън върха на футболната ни пирамида е по-силна от омразата към вечния съперник.

И в крайна сметка, Левски и ЦСКА никога няма да се обичат.

Просто в момента не могат без другия.

Кой знае – това може и да ги научи да се уважават повече в бъдеще, когато се върнат на неизбежните топ места в йерархията.

Защото е доказано, че в българския футбол неволята е най-добрият учител.