Отново сме във Фърги тайм. Този е най-важният

Сър Алекс Фъргюсън никога не е изглеждал безпомощен за годините, в които го виждахме край тъчлинията. Свиваше юмруци, дъвчеше яростно дъвка, гледаше лошо и излъчваше енергичност и готовност за битка.

Днес лежи в интензивното отделение на "Роял Хоспитал" в Солфърд и ... всички чакаме. Призивите "да се пребори" са просто изпращане на максимално позитивна енергия към него, но е ясно, че мозъчен кръвоизлив при 76-годишен човек не е някаква форма на настинка.

Това е най-трудното време на Фърги. Пак е неговото време, защото светът - някога разединен в това дали е тираничен или просто велик, в любов и омраза към неговия всепобеждаващ отбор (както е винаги с много силните, тях и ги мразят силно) - днес е единен в подкрепата.

Този "Фърги тайм" не бива да свършва.

Навремето обикновено завършваха с гол в полза на неговия Юнайтед и бесни мениджър и играчи на съперника. Сега - нека не видим такъв край. Сър Алекс за първи път в живота си не може да направи нищо. Оставил е работата на хирурзите и специалистите в болницата.

В дните, в които се чака новина за подобрение около състоянието му, един от хората, които го познават най-добре, написа нещо като монолог.

Казва се Даниел Тейлър и е журналист, който следи отблизо Манчестър Юнайтед вече от близо 20 години за в. "Гардиън". Той ни представи Фъргюсън такъв, какъвто не го познаваме.

Ето избрано от материала:

"В този момент, ако познаваш добре Фърги, у теб има натрапчивото усещане, че един ден той ще изчете всичко, което е публикувано докато е в болницата. И ще ти поиска сметка защо този материал звучи като некролог.

Никой не може да е сигурен какво ще се случи. Аз се връщам към една случка от 65-ия му рожден ден, когато ни бе събрал. Беше в страхотно настроение в онзи ден, канеше да се прибере с автобус до дома си и бе отворил една бутилка "Pinot noir", която ние, журналистите му бяхме купили по повода.

В онзи момент Юнайтед бе в разгара на битка с Челси на Моуриньо, но сър Алекс искаше да ни обясни, че възрастта, а не Жозе е съперникът му.

"Но още не сте се отървали от мен - каза, напускайки стаята. - Няма значение колко пъти опитвахте, и колко ще опитвате. Тук съм. Много от вас няма да ги има, когато аз си отида. Всички ще ви надживея!". Каза го със смях и излезе.

Сякаш винаги има последната дума.

Отборът му печелеше по този начин, по неговия начин - с последната дума. В добавеното време, с последния удар.

Хората ме питат какъв е той. Трудно е да кажа, и аз, както повечето извън семейството, сме на ръка разстояние.
Невинаги с него бе забавно, понякога, особено в лошите периоди за отбора му, Фърги се чувстваше, че постоянно искаме да го вкараме в капан с въпросите си. Имаше и други моменти, в които на чаша вино изнасяше дългите си монолози и разсъждения за футбол, с толкова страст, че не можеш да не го слушаш.

И разбираш, че е привилегия да си там.

Имаше и един друг Фъргюсън.

Невидим за телевизионните зрители. Когато нашият колега Джон Бийн получи инфаркт, първите цветя в болницата за него бяха внесени от сестрата, а при тях имаше картичка: "Какво си направил, стари глупако?", с типичното за Фърги чувство за хумор.

Щедър и много добър към близките си хора, той никога не изпускаше никого от око. Телефонът му не спираше да звъни, търсен от колеги. Един уволнен, втори - в труден момент на слаби резултати. Думите му винаги бяха на окуражаване, на насърчаване. Вратата му - отворена за тях.

Нерядко ги канеше да дойдат и да му помагат в тренировките с първия отбор за седмица, за да не стигат до депресия. Просто помагаше.

Записа и прати видеообръщение до Пол Хънтър, шампиона по снукър, който се бореше с рака в болница. Не го познаваше лично, просто се бе трогнал от историята.

Не му се обяснявам в любов, между другото. Имало е времена, в които е било трудно да го търпиш. Един репортер бе пратен от лондонски вестник, идваше за първи път. Млад, малко над 30-годишен. "Кой си ти?", навъси се Алекс. И допълни, мърморейки: "По дяволите, вече направо от училище ли ги събират!?".

Можеше да е много недружелюбен, когато го искаше. Всеки успешен мениджър - бъдете сигурни - е гадно копеле в определени моменти. Няма как да оцелееш иначе. Имаше забавни моменти, напрегнати, но и такива на ярост. От всичко
Той води Юнайтед толкова дълго, че за това време Реал смени 24 треньори. Четирима министър председатели се смениха във Великобритания за неговата ера в клуба - Тачър, Мейджър, Блеър и Браун.

Най-големите в страната - Мат Бъзби, Бил Шенкли, Боб Пейсли и Брайън Клъф, напуснаха тази стресова работа, преди да са навършили 65 години. Фърги си тръгна на 71, с пейсмейкър в гърдите си, с протеза в бедрото, но и с енергията на младеж.

"Сешоарът" на Фърги не е измислица. Той е мит, роден от реални истории - получавали са го играчи в съблекалнята, журналисти, съдии, съперници.

Той крещи в лицето ти с изскочили очи, с гневния си шотландски акцент и сякаш иска да те убие. Все едно си в тунел с бърз влак, който идва насреща.

Миналия уикенд беше на "Олд Трафорд", прегръщаше Арсен Венгер и изглеждаше добре. Усмихваше се, намигна на един-двама от журналистите, на други на шега размаха юмрук. Както винаги.

Сивата му коса го издава, че вече е на 76 години, но енергията му не позволяваше да допуснем, че нещо в него не е наред.

Той не е спрял да обикаля света, да се радва на семейството си и да да тренира - тичане сутрин, колело вечер, откакто е напуснал поста в Юнайтед преди 5 години.

Изглеждаше във форма, никакви притеснения. И изведнъж - това.

Както би казал той: "Фърги, мамка му...!"."

Какво повече да добавим?

Освен, че един от петима пациенти с такъв кръвоизлив и в тази възраст умира още преди операцията. Други трима от въпросните петима не се възстановяват напълно и ефектът е върху дейности на организма, двигателен апарат...

И че се надяваме сър Алекс да е петият от тази извадка.