Десетте най-добри вратари в историята на Германия
Мануел Нойер е на крачка от върха, но едва ли някога ще измести легендата Сеп Майер
Мануел Нойер не успя да спечели „Златната топка“ за 2014 година, но самият факт, че бе сред тримата финалисти, е изключително постижение за вратаря. Да не забравяме, че само един негов колега по пост е получавал отличието – Лев Яшин през 1963 г.
Сайтът „Спорт сегодня“ опита да открие мястото на Нойер сред десетте най-добри вратари в историята на немския футбол.
10. ЙЕНС ЛЕМАН
Най-много мразя да вися в задръствания, да седя на резервната скамейка и Оливер Кан.
Tweeeet me!Най-много от всичко на света мразя да вися в задръствания, да седя на резервната скамейка и Оливер Кан.
Подобни изпълнени с взаимно „уважение“ и „колегиалност“ фрази двамата най-добри немски вратари от началото на ХХI век си разменяха щедро десетина години. Леман непрекъснато се впускаше в стремителни атаки:
"Предлагам му да си смени професията. Келнерите също изкарват добри пари".
През 2002 г. Борусия (Дортмунд) с Йенс на вратата спечели сребърната салатиера и стигна до финала в Купата на УЕФА, но въпреки това на световното Леман бе принуден да се задоволи с ролята на резерва и да наблюдава отблизо как заклетият му враг става велик.
Преместването в Англия определено помогна на Леман. Там той се превърна в един от най-добрите вратари в Европа, но така и не престана да се прави на палячо.
След най-забележителните му изпълнения беше петльовият бой с Дидие Дрогба...
... иновативният метод за бавене на времето...
... „терорът“ срещу играчите на Болтън...
Да не забравяме и паметните, чисто „технически“ гафове, които германецът допускаше не чак толкова рядко. След един от тях таблоидът „Сън“ дори пусна заглавието „Lehmann is a lemon“ (нещо като „Леман е льохман“).
През есента на 2009 г. едно от момчетата, които връщаха топките в Хановер, отмъсти за всички, пострадали от неуравновесения характер на Йенс (а такива хора през годините се бяха натрупали наистина много):
С Оливер Кан Леман все пак се сдобри малко преди световното през 2006, когато стана ясно, че ще бъде титуляр на домакинския за Бундестима турнир.
Просто двамата нямаше какво повече да делят и всеки с пълно право се смяташе за победител.
9. ТОНИ ТУРЕК
Човекът, от когото започва вратарската история на Германия.
Участник на „Чудото в Берн“ и еталон за характер и мъжество за повечето немски граждани по онова време.
Животът на Тони Турек можел да приключи преждевременно една лятна сутрин през 1943 година и тогава нямало да има никаква слава и златен медал от световно първенство.
През въпросния ден парче от снаряд, изстрелян от неизвестен боец от Червената армия в битката при град Орел, за щастие на Турек прелетяло точно толкова ниско, че да изкънти о каската му. В следващите боеве обаче бъдещият световен шампион не извадил същия късмет – бил тежко ранен и изпратен да се лекува.
Немската армия отстъпвала позициите си. След като се възстановил, Турек се озовал на Западния фронт, където бил пленен от американците.
С това приключват съвпаденията със съдбата на друг изявен германски вратар – Берт Траутман (останал в Англия, след като бил пленен и станал футболист на Манчестър Сити). За разлика от него Тони се завърнал у дома и заиграл във Фортуна (Дюселдорф).
Благодарение на блестящите си прояви той бил поканен да брани мрежата на ФРГ на мондиала през 1954 г. в Швейцария.
Скоро щял да навърши 35 г., ставите му били износени до краен предел и това си личало по играта му.
Формата му паднала в сравнение с предходните сезони и той редовно закъснявал с вземането на решения – травмите от войната явно напомняли за себе си.
Турек обаче застанал между гредите и изиграл всички мачове, като на финала спрял легендарните унгарци начело с Ференц Пушкаш. След едно от спасяванията му коментаторът Херберт Цимерман нарекъл Тони „футболен бог“, за което бил смъмрен от църквата.
Жестоките натоварвания в крайна сметка обаче не минали безследно. На 54 г. Турек бил повален от парализа на краката и оставащите 11 г. от живота си прекарал в хоризонтално положение, борейки се с тежкия недъг.
8. УЛИ ЩАЙН Напълно непредсказуем персонаж, болезнено отказал да приеме евентуално равенство във вътрешния си мач – „Безумие“ срещу „Гениалност“. В този сблъсък винаги някой побеждавал. По-често – гостите.
Несдържаното поведение на Щайн веднага направило впечатление на Гюнтер Нетцер при първото им запознанство. През 1980 г. обаче като генерален мениджър на Хамбургер Нетцер не се оставил да бъде смутен от недостатъците на стража и го повикал в отбора.
Победите не закъснели – две поредни шампионски титли и – най-важното – триумф в турнира за КЕШ през 1983 г. На финала в Атина срещу Ювентус на Мишел Платини, Збигнев Бониек и Паоло Роси Ули запазва мрежата си суха (1:0).
Затова и настоящите играчи на клуба от Хамбург, включително Рафаел ван дер Варт – и Пиер-Мишел Ласога („Този не е футболист“) са принудени, както се казва, да мълчат и да козируват, когато Ули решава да ги сдъвче и да ги изплюе в някое интервю.
"По мое време това момче щеше да ни носи топките на тренировки, а не да прибира по 6-7 млн".
Не можем да не споменем най-скандалните изцепки в кариерата на този забележителен мъж:
- Среден пръст към агитката на Аугсбург. Наградата? Червен картон.
- „Посмешище“, „Отбор зеленчуци“ – определенията на Щайн по адрес на Франц Бекенбауер и някои национали на ФРГ на световното през 1986 г., когато Ули бил недоволен, че е резерва. Равносметката? Изгонване от Бундестима насред турнира.
- Удар в челюстта на „бавареца“ Юрген Вегман в мача за Суперкупата. В резултат на юначния си подвиг Щайн получил вътрешноклубно наказание от няколко мача. Феновете обаче реагирали на решението на ръководството, като в следващия двубой оставили източната трибуна на стадиона празна и окачили красноречивия транспарант: Без Ули няма фенове.
7. ХАНС ТИЛКОВСКИ
Едва ли има футболен запалянко, който да не е чувал за гола фантом на Джеф Хърст срещу ФРГ на финала на световното през 1966 г. Малцина обаче знаят, че въпросното попадение е отбелязано (или пък не е?) във вратата на 31-годишния Ханс Тилковски от Борусия (Дортмунд).
Днес той се шегува, че ако беше прибирал по един долар за всеки въпрос относно този скандален епизод на „Уембли“, отдавна да е станал милионер.
Футболист №1 на ФРГ през 1965 г., за разлика от много свои колоритни колеги по пост, той предпочитал да действа надеждно и стабилно, изключвайки дори и помена за някакви комедийни изцепки от играта си.
„Поведението на вратаря е портрет на целия отбор“, обяснявал той своята философия. „Стражът трябва да се изказва ясно и навременно, а не да предизвиква скандали и да дърдори празни приказки. Истинският вратар работи за съотборниците си и за своя тим, а не за собствената си популярност“.
Тази година Тилковски ще навърши 80, но и досега не пропуска домакинските двубои на Борусия и изживява много тежко настоящата криза.
6. БОДО ИЛГНЕР
В началото на 60-те години във футболен клуб Кьолн бил назначен един човек на име Ролф Херингс. Взели го за треньор на вратарите с надеждата, че поне малко ще вдигне нивото на наличните играчи.
Две-три години по-късно в Кьолн възникнала най-добрата вратарска школа във ФРГ и клубът започнал да снабдява националния тим на страната. Представители на останалите отбори от Бундеслигата се редели на опашка, за да посетят тренировъчните лагери на „Козлите“ и да разгадаят тайната на невероятното преображение.
Бодо Илгнер е продукт на въпросните знания и умения, които навремето проповядвал Херингс. След публикуването на скандалната автобиографична книга „Начален сигнал“ на Тони Шумахер и изгонването му от Кьолн, мястото му заема довчерашният му дубльор Илгнер, който в следващите 7 г. не напуска вратата на „Козлите“.
Е, ако не се брои пътуването до Италия през лятото на 1990, когато помага на ФРГ да спечели световната титла.
На клубно равнище обаче на Илгнер не му върви. На два пъти той остава само на крачка от бленуваната шампионска титла и никакви индивидуални награди не могат да притъпят болката от липсата на голям отборен триумф.
Затова в крайна сметка немецът премина в Реал (Мадрид) и не сбърка. За пет сезона на „Сантяго Бернабеу“ Илгнер спечели 6 купи, включително и 2 КЕШ.
Естествено, и тук не можем да минем без скандал. Илгнер (а по-точно съпругата му Бианка, негов мениджър) често
тормозел шефовете на „Кралския клуб“ с настоявания за по-високи премии въпреки че прибирал повече от прилична заплата.
В крайна сметка на всички в Реал им идва до гуша от Бодо (или от фрау Илгнер) и той е изместен от стартовия състав от някой си Икер Касияс...
5. АНДРЕАС КЬОПКЕ
Световен шампион от 1990 (като резерва), европейски от 1996 (с награда за най-добър вратар на турнира), страж №1 в света за същата година, футболист №1 в Германия през 1993.
Кьопке е сменил доста отбори в кариерата си, но най-дълъг е престоят му в скромния Нюрнберг. От 1992 г. Андреас и Бодо Илгнер започват да водят ожесточена борба за правото да пазят в националния тим, а кулминация на дуела им става прекият мач между Нюрнберг и Кьолн през сезон 1992/93.
Франконците печелят с 2:1, а Кьопке лично бележи в мрежата на Илгнер от дузпа. Оттогава датира и модата на вратарите дузпаджии в Германия.
4. ХАРАЛД „ТОНИ“ ШУМАХЕР
Вратарят провокатор през 1988 г. публикува споменатата вече своя автобиография „Начален сигнал“, в която засяга теми, за които в западногерманския футбол не било прието да се говори.
Бюрокрацията във Футболния съюз, влиянието на спонсорите върху клубовете и играчите и, разбира се, допингът –
Шумахер изнася мръсното бельо пред хората, като отлично знае какво ще последва.
С това кариерата му на практика приключва – изгонен е от Кьолн, след което се превръща в бледа сянка на самия себе си в Шалке, Фенербахче, Байерн (8 мача в първенството) и Борусия Д (1 мач).
Епизодът, който Шумахер вероятно си спомня отново и отново, е последният сигнал на победния за ФРГ финал на ЕВРО 1980 срещу Белгия. А този, от който би трябвало да се срамува, е „опитът за убийство“ на французина Патрик Батистон на полуфинала на мондиала 2 години по-късно.
3. ОЛИВЕР КАН
Момчето с неправилната захапка, на чийто говор се присмивали околните, след многобройни унижения в детството решава, че агресията е единственият начин за оцеляване в този жесток свят.
Така се явява на бял свят може би най-зловещият вратар в историята на Германия.
„Горила“, „Булдог“, „Вампир“ – това са все прозвища, които отлично характеризираха Кан на терена.
Феновете на Байерн първоначално никак не са във възторг от мисълта, че вратарят им може да откачи и
да посегне с бутоните към гръдния кош на някой нападател или да захапе топката като лъв – гладна антилопа.
Затова първоначално Оливер е приет доста резервирано в Мюнхен след трансфера си от Карлсруе. Между другото, през 1994 г. той може да избира между Байерн и Манчестър Юнайтед. Тогава германецът решава да остане в родината си, а сър Фъргюсън никога не му прощава този избор.
Изборът на Кан обаче е напълно логичен: той отива да работи със Сеп Майер, тогавашния треньор на вратарите в Мюнхен. Благодарение на наставленията му Оливер става №1 в света.
2. МАНУЕЛ НОЙЕР
Казват, че той е революционизирал вратарския пост.
Казват, че играта му е успешен опит да интерпретира по нов начин тоталния футбол, като добави характерни елементи на уникално майсторство. Казват, че скоро така ще играят всички.
Казват, че той е най-добрият вратар в историята на футбола.
Това „казват“ е знак за съмнението, което неизбежно се просмуква във всички тези твърдения по адрес на Нойер.
Да, той се доближава плътно до великите си сънародници и почти се е изравнил с Лев Яшин, но засега футболният свят не го е признал официално. А след януарското раздаване на индивидуалните награди можем да добавим и че вероятно никога няма да го направи.
Светът не е готов за подобни промени. Вратарското поле си има строго определена граница на 16,5 метра от голлинията.
Мъжете с ръкавиците десетки години изумяват зрителите с умопомрачителни спасявания и стават легенди, без да излизат от този правоъгълник. Защо тогава, щом останалите показатели са равни, за най-добър да бъде признат онзи, който си е позволил малко повече от колегите си?
1. СЕП МАЙЕР
Два часа закъснение – и песента ми беше изпята.
Сега щях да съм дълбоко под земята. Спаси ме това, че Ули (Хьонес) много бързо ме закара в болницата.
Световният и европейски шампион, неколкократен първенец на ФРГ и трикратен носител на КЕШ преживява страховита автомобилна катастрофа на 14 юли 1979 г.
След нея за футбол и дума вече не може да става. Майер спира на кота 473 мача в Бундеслигата – рекорд в немското първенство и до днес.
Онези, които са гледали Майер на стадиона, отбелязват преди всичко уникалната му реакция. Той демонстрирал котешка гъвкавост (прякорът му е „Котката от Анцинг“), хвърлял се самоотвержено за топката, а на моменти се преобразявал в отхвърления някога цирков артист и зрителите започвали да се задъхват от смях.
Емблематичен е епизодът, в който докато отборът му изпълнявал дузпа, стражът подгонил... патица, промъкнала се, незнайно как, до неговия пеналт. Запалянковците с почуда наблюдавали „нескопосаните“ му опити да хване пернатото, вместо да се поинтересуват какво става пред отсрещната врата.
Сеп винаги отделял максимално внимание на дреболиите. Сам си майсторял ръкавици и пръв настоял за гумени уплътнители отвътре, за да фиксира по-добре топката. Дизайнът на вратарските шорти, разработен някога от Майер, е популярен в Мюнхен и до наши дни.
Днес, когато в Германия искат да похвалят някой млад интересен вратар, го сравняват с Мануел Нойер.
Когато обожествяват поредния феноменален талант на десетилетието, ориентирът е Сеп Майер.
0 коментара