Пред футбола всички са равни - поне за един уикенд

Първият уикенд на януари. Като парола е.

Всеки знае, че това е времето, в което третият кръг на най-възрастното футболно състезание иззема сцената и светлината на световното внимание.

Е, да - много неща вече не са същите. Всички двубои в събота, 15 часа местно време... Евентуално един мач в неделя. И страшно много преигравания.

Бяха времена, когато Купата на ФА изземаше не по-малък дял от баницата с внимание на аудиторията в месеците януари, февруари... та чак до последния ден от сезона в края на май.  Преигравания, докато някой не победи. Без продължения и дузпи.

Бяха и времена, в които не се знаеше кой ще победи. Казано иначе, бяха времена, в които Сътън Юнайтед и Мейдънхед от Конференциите под четирите професионални дивизии чакаха жребия и се радваха искрено, с бира и купон, ако им се паднеше Ливърпул, Юнайтед или Арсенал. Не заради големите телевизионни пари и това, че страната ще ги гледа.
А защото мислеха, че могат да сътворят сензация.

Годините на "убийства на гиганти" сякаш също отминаха безвъзвратно. Днес професионални тимове от Лига 1 и Лига 2, както и пълните аматьори от Националната лига, нямат никакви или почти никакви шансове срещу големите от Висшата лига.

Това се дължи на ред фактори, дошли в следствие на каньора, който се отвори като финансови възможности между елита и останалите.

По-добро възстановяване, по-добри академии, по-широки състави с играчи от международна класа, подготовка, режими на хранене, тренировъчни условия с футуристични бази... Висшата лига е друга планета.

В наши дни Магията на купата гасне бързо, въпреки че удари като този на Уигън миналия сезон срещу машината на Сити остават паметни. Но са по-скоро изключения, които връщат лентата към едни други години.

И все пак, когато този уикенд Арсенал пътува до Блекпул, Лестър гостува на Нюпорт Каунти, а Евертън приеме Линкълн Сити например, ще се усеща дъха на най-стария футболен турнир. Изненади? Едва ли. Но със сигурност поне онова великолепно излъчване, че за един ден в годината всички са равни в играта, която отдавна е забравила какво е равенство.

Евертън например - който дори не е в топ 6 на елита, може да си позволи да пусне състав, пълен с играчи от Мондиал 2018. Линкълн ще противопостави 11 такива, които сигурно не са гледали и 11 мача от световното по телевизията. Защото Англия игра само 7.
И на фона на тези реалности, при далеч по-добре подготвените суператлети от големите клубове, колко изненади очаквате?

Най-романтичният футболен турнир на планетата обаче има своите велики спомени, защото е видял всичко в тази огромна история. И това остава денят, уикендът, в който звезди като Обамеянг и Лаказет (Йозил сигурно пак ще е болен и няма да играе) ще се съблекат в съблекалнята на Блекпул, далеч от стандартите на суперстадиона "Емиратс". Може и да няма топла вода. Или пък да я спрат нарочно, за да поизраввят още малко везните аутсайдерите. Има го.

Това е уикендът, в който едно гостуване на Сити в Родъръм, вместо домакинство, както отреди жребият, би било любопитно да се види. Като резултат е на 99.99 процента сигурно как ще завърши, но все пак - това би бил сблъсък на ентусиазъм и обикновен, не космически и донякъде "синтетично подреден" футбол, с научно събран за почти милиард дрийм тим.

В ерата на камери в тунелите, милиони последователи в инстаграм, свръхудобства, суперклубове, десетки милиони за резерви и всичко останало, в което се е превърнала Висшата лига, турнирът на Купата на Футболната асоциация остава някакъв контакт с корените на играта.

И не, това не е носталгия. Всички ние израснахме с калните терени, късите шорти, надъханите типове и непримиримите резултати. Това за нас бе английският футбол - в 19,15 ч по BBC да чуеш и да си запишеш как лидерът е паднал с 1:3 от 15-ия в класирането и да не успееш заради радиосмущенията дори да хванеш и имената на четиримата голмайстори.

Но това не е носталгия. От нея, знаете, смисъл няма. Светът се променя, футболът - също. Просто не е лошо поне за един ден в годината върхушката на модерната игра да си спомня откъде започва всичко и защо пред най-великия спорт всички са равни.

Да си изкаля обувките, образно казано.

Футболът е феномен, защото можем да го играем и ние зад блока между колите, и Меси на "Камп ноу" всяка седмица. И да се радваме еднакво искрено на гол, на някой шут под колата, или на точния удар на Лео в ъгъла на мрежата.

Една и съща игра играят Уокинг на неговия изкалян, нелъскав и сякаш недостатъчно добре осветен "Кингсфийлд", и Уотфорд - на неговия все по-добре изглеждащ и модерен "Викъридж Роуд". Двата тима ще се срещнат в неделя. И централният бранител на домакините няма търпение да влезе два-три пъти здраво в краката на Трой Дийни. За щастие, онзи е от същата порода, защото е тръгнал от най-ниското ниво на играта.

За това става дума - за равен шанс, за нормалност, за възможност да се изправиш срещу най-добрите. Но всъщност, изглежда за мнозина играта вече не е една и съща. И за добро, и за лошо.

Когато чуеш, и то от мениджъри с огромно влияние в световния футбол като Почетино, Клоп или Моуриньо, че "приоритет е топ 4, а не купите", някак ти става криво. Ясен е механизмът, който определя това. Няма аргументи в наши дни срещу такова твърдение.

Просто е някак тъпо и ти е криво.

Нека поне в един ден от годината, в този уикенд - първи от януари, пред футбола всички да са равни.

Доколкото е възможно.