Саки - Великият Господин Никой

Той се появи във футбола като продавач на обувки. Тръгна си от играта като легенда.

Каза някои от великите фрази в историята на калчото, занесе в родния си Фусиняно най-жадуваните медали във футбола, и накара треньорите по света да мечтаят, че всичко е възможно - и като постижения в кариерата, и като реализация на иновативните им таланти.

С две думи - човекът остави наследство. И то такова, с което малцина треньори могат да се похвалят.

Ариго Саки. Маестрото, появил се отникъде, направил фурори в медиите си с коментари на ръба на расизма, в скандали с шефовете му, както и тези на италианския футбол, но и със създаването на най-силния отбор в новата история на Апенините, а и вероятно - в Европа.

Саки стисна ръката на Силвио Берлускони през 1987-а и пое Милан, без преди това да е водил нито един отбор в Серия А. Изумително за модерния футбол, ако се замислите.

За Ариго всичко започва обаче в родния Фусиняно, където като тийнейджър гледа Хонвед и Унгария, водени от великите Пушкаш, Кочиш и Божик. Тяхната енергия и динамика контрастират ярко с тромавата игра на италианските отбори по онова време. Тяхната психика, характерът им, това впечатлява най-много Саки.

После студентът и начинаещ във футбола Ариго е пленен от Реал Мадрид през 50-те. Страхотен оркестър. Тогава в главата му започва да се прокрадва мисълта как италианския футбол може да бъде трансформиран с висока преса, бързи контраатаки и индивидуални качества на бранителите, които да са железни - и като психика, и като позициониране, и физика.

Тази мисъл се превръща в реалност години по-късно.

По онова врема Саки играе в местния тим, продава обувки, за да се изхранва, и мечтае. Чак в края на 70-те се замисля за кариера в треньорството, като работа. Неговите идеи са радикални за времето си.

Саки вярва, че пресирането на съперника е възможно и при схема 4-4-2, което до този момент е считано за кощунствено. Но при бързо преливане и запълване на всяка зона с подсигуряващ човек - защо не?

Ключовата роля е на крайните бранители, които винаги запълват "свободното квадратче", оставено от тръгнал в атака полузащитник. Така тимът ти контролира играта. Това е твърде много информация за Белария, където Саки става треньор за първи път и работи 2 сезона.

В Барака Луго зоновото покритие, високо темпо, пресата дават резултати. Ариго нарича този период - "училището". Тогава е на 26 години и работи с играчи, които са по-възрастни от него. "Вратарят ми бе на 29, а централният нападател - на 32. Трябваше някак да ги спечеля."

Дълги години трябват в консервативния тогава свят на италианския футбол, за да бъде убеден някой топ клуб, че човек без на практика никакъв опит като играч, може да има достатъчно умения да е треньор.

На 36 г. обаче Саки получава вниманието на Парма, който тогава е в Серия С1. Там виждат в него вдъхновението. И човекът, който може да ги върне в елита.

Ариго поема предизвикателството и се хвърля с главата напред.

Това е последната стъпка в изграждането му като наставник. Парма му дава шанс да усъвършенства вижданията си и философията за играта. За първи път на тренировъчното игрище има състезатели със сравнително добри качества.

Първата дума, която те чуват е "универсалност". Саки иска играчи, които да се чустват комфортно в няколко позиции и зони на терена.

Досега го е правил в Римини и при юношите на Фиорентина, където е искал от футболистите да "бъдат завършени, да знаят да играят навсякъде".