Казийски... Бербатов... оставете ги на миналото

Жребият за европейското по волейбол ни донесе неприятната вест, че пак трябва да изтърпим мач с „кривите” германци. Колко пъти ни разплакваха...

Но след церемонията пак се чу познат глас, този път от селекционера Пламен Константинов.

„Искам Матей Казийски да се върне!”.

Добре де, Пламене – и ние го искаме, разбира се. Но защо продължаваме да дъвчем тема, която за момента е от т.нар. в английския език „nonstarter”-и. С други думи – няма да се случи.

Матей даде поне пет интервюта за последните 3 години, и то в сериозни издания в Италия, че няма да играе в националния по причини, които не са пряко свързани с отбора.

Знаем за кого и какво става дума.

Ситуацията наподобява абсурдните лафове на и около Ивайло Петев, който щял да ходи до Монако, за да връща Димитър Бербатов.

Човече, не троши парите на федерацията за полети и хотели. Няма смисъл, Димитър е зрял човек, не е на 18. Той като каза, че няма да се върне, няма да се върне.

И в двата случая имаме отворени врати и прозорци за интерпретация.

Тълкувания много - прави ли са най-големите ни звезди да отказват националния. Разбира се, пишем история, защото няма друга държава по света, където двама от тримата ни най-добри спортисти (с Григор Димитров, който вероятно също трудно някога повече ще играе за „Купа Дейвис”, но поне засега го прави) да не носят националния екип.

Но си е тяхно право.

По една или друга причина, с един или втори повод, заради обида, личен конфликт, твърде напрегната програма или кой знае какво друго, двамата отказаха да приемат повиквателни.

Защо всеки нов треньор във волейбола и футбола е питан за Матей и Димитър?

Не е ли ясно, че и Моуриньо и Резенде да ни поемат съответно в двата спорта, това няма да промени решението на двама сериозни мъже.

Бербатов повтори 10 пъти, че времето му е минало.

И сме съгласни с него – той е на 34 години, а в последните 5 не играе за България. Защо сега изведнъж да търсим път към миналото с него, при условие, че нито той е наясно каква е средата в националния, нито тя лесно ще приеме такъв сериозен нов елемент в нея.

А и – защо му е на Митко да се връща сега?

Та той 8 години се мъчи и не успяваше да направи кой знае какво с далеч по-класни съотборници от тези, които ще трябва да търпи, ако сега облече анцуга с надпис „България”.

Ситуацията с Казийски е по-различна, но... в същината си – аналогична.

Матей отказа отбора заради уволнението на приятеля му и ментор Радостин Стойчев, и случилото в онези скандални олимпийски квалификации в София и след тях.

Друга тема е дали Казийски е човекът, който ще решава кой да е шеф на федерацията. Все едно Пирло да каже – няма да играя в националния, ако Тавекио бъде избран за шеф на футболния съюз... Примерно.

Но и двамата решиха, рекоха и отсякоха.

Без Бербатов вече минаха 2 цикъла на квалификации, без Матей – една олимпиада, световно, европейско... В спорта и живота да гледаш назад обикновено е грешка. Да, ние искаме да видим звездите ни с екипа на България и на Евро 2015 по волейбол в София, и, дай боже – на Евро 2016 по футбол във Франция.

Но е ясно, че няма да се случи.

И постоянното повдигане на темата пречи да маркираме и търсим отговори на въпроси, които в момента са далеч по-актуални и в тяхното решаване е ключът към някакво бъдеще (за светло не смеем да мечтаем) на двата тима.

А бъдещето е важно, нали. Миналото вече е история. От него можем да вземем само уроците... и някой друг хубав спомен, та да се усмихнем.